Седим си аз и си четем Светлина (а.к.а. Light, притурка към в-к Капитал) и накрая съзрях странна абстракция и до нея..разказ. Интерес ми се виде, та рекох да го споделим. Из Марина Цекова. Не е толко дълъг, колкото ви се струва. – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – Зашиха устата му, когато навърши пет години. Семейство Сотирови бяха последната фамилия, останала в селото. Бялата им къща все още протягаше керемиден покрив към небето, но то отдавна беше затворило сините си очи за бедните селяни. Преди години тухлената гордост на дядо Петко беше център на културния живот в селото. Той беше единственият, който умееше с ръцете си нежно да докосне сухата земя, а с думите си – грубите души на своите съселяни. Беше ненадминат земеделец и чудесен четец. Всички в долината му викаха Петко Буквата, защото беше благословен да владее тайното изкуство на книгата. Всеки петък цялото село (което в добрите дни наброяваше 30 души) се събираше в дневната на Буквата и с изключително внимание и уважение слушаше историите и стиховете, които той им четеше. Любимият автор на мъжете беше Ботев. Караше ги да си спомнят героичното минало и на следващата сутрин им даваше отлична възможност люто да поразвържат иначе спокойните си езици по повод на душманите. Жените пък обожаваха романтиката в “Бел Ами”. След като дядо Петко им изчете и последната глава от книгата, домакините така се натъжиха, че на следващата сутрин една забрави солта за питката, друга не нахрани кокошките, а трета пък беше плакала цяла нощ. Хубав живот беше. Макар и дядо Петко да бе останал вдовец много млад, жена му го бе дарила с чуден дар – хубавата Лиляна. Буквата я беше научил да чете и пише, но простоватата девойката нямаше никакъв порив към неизвестното. Хората в селото я уважаваха, защото на пишещата машина попълваше старите им документи за пред общината, но я смятаха за малко злобна и гледаха да си нямат много вземане-даване с нея. Момците не я забелязваха. Те и без това бяха само двама. В началото на века обаче спокойният селски живот се огъна под бича на новото време. В съседния град отвориха голям магазин и стоките местно производство започнаха да събират прах по домовете на трудолюбивите селяни. Всички бяха толкова угрижени, че се събираха почти всеки ден в дома на дядо Петко и обмисляха какво да правят. Баба Недка беше сигурна, че краставиците й са по-хубави от тези в магазина, а чичо Пейо не спираше да ги убеждава, че неговата коза Иванка дава най-хубавото мляко. Всичко беше безуспешно. Новото време махаше с ръка за сбогом на традициите и единственият начин да продължиш по пътищата на неизвестнoто беше да впрегнеш каруцата и да караш към родата в града. Всички точно това и направиха. Само Буквата не. Той нямаше рода в нито един град, за който можеше да се сети. От време на време споменаваше за една далечна братовчедка в Лосан Джелис, но тъй като май никой не му вярваше, скоро спря да се перчи. В бялата къща остана той, Лиляна, ратаят Седо и двете полици книги. Скоро Буквата се разболя. Седо, който помагаше на дядото със земеделието и можеше да излекува всяка рана, обичаше дядо Петко повече от всичко на света. Никого си нямаше на този свят и знаеше, че ако той си отиде, Седо също най-добре да помисли за най-евтиния и безболезнен билет за отвъдното. В една слънчева лятна сутрин, тъкмо след като му мина треската, дядо Петко извика Лиляна и Седо и с пресипнал глас им рече: – Деца мои! Аз съм вече стар и освен вас двамата, тая малка нива и куп хартия, нищо друго не ми е останало. Знам, че ми е време най-после и аз да си хвана бастуна за оня свят, но съм си обещал, че няма да мръдна оттука, докато Лиляна не си роди дете! Ако ще и дяволът да ме тегли за елека, аз с този свят няма да се сбогувам, докато не науча внук ми да чете! След като изрече тези думи, Петко Буквата се преви, започна да кашля сухо и се прибра в стаята си. Лиляна и Седо не знаеха какво да правят. Тя беше простовата и злобна, а той – прекалено добър и малко глупав. Мислиха, мислиха и тъй като нищо не измислиха, взеха, че се качиха в стаята за гости, посуетиха се и само след няколко месеца брадата на дядо Петко се долепи до бебешката бузка на малкия Петко. Като навърши три годинки, дядото сложи “Бел Ами” в ръката на детето и започна да му показва: – Ето това, Петенце, е буквата А. А като агънце, апостол, аксиома и алитерация. Ех, ама ти – така малък и как бързо схващаш! Ще станеш ти един ден като дядо и цяло село ще те уважава! Когато малкият Петко навърши четири, Буквата почина. Под затворените му очи кротко бе заспала една блага и доволна усмивка. След смъртта му обаче Лиляна озлобя още повече. Къщата й стана много тясна, нямаше с кого да си говори, а и рядко имаше нещо за ядене. Седо беше доволен от живота с нея и от малката нива, но тя не можеше да издържа повече така. Накара го да продаде целия добитък и покъщнина, набързо събра останалите дрипи и взеха първия влак за София. Книгите също понесоха с тях, защото Седо не успя да ги пробута на никого. Преди години Лиляна беше чувала, че София е вълшебен град, в който всеки е богат и където с малко упоритост работа се намирала за всеки. В тази история имаше някаква истина. В последните години столицата бе заприличала на парцалено убежище за стотици хиляди, разочаровани от провинциалния живот. Да стигнеш до София се бе превърнало в цел на битието, а влакът към столицата – във возило към успеха. Политиците се гордееха с високото ниво на заетост и като че ли пляскаха с една ръка по случай наближаването на новата бетонна гара, към която държавата беше поела. От своя страна, новодошлите в София гонеха своя златен билет в живота и вярваха, че скоро и те ще затракат с високи токчета по паважа пред Президентството. Лиляна, Седо и малкият Петко пристигнаха в столицата сутринта на един зимен ден. Още на гарата към тях се завтекоха лелички, които предлагаха квартири в крайните квартали на столицата. Младото семейство разполагаше само с няколко лева, които Седо бе успял да изкара, продавайки покъщнината, и затова никой не искаше да им даде стая под наем. След много пазарлък една леля на средна възраст им предложи да живеят в една стаичка около десетина квадратни метра. В жилището имаше още две стаи, като във всяка живееха поне по още двама души. Правилата бяха три: по-малко вода, по-малко ток, по-малко шум. Лиляна и Седо се съгласиха. Нанесоха се и още на същия ден отидоха да търсят работа. Малкият Петко оставиха сам вкъщи. Не успяха да намерят нищо. Не само че нямаха образование, а и изглеждаха така, все едно бяха излезли от някой филм на Методи Андонов. Не стига това, ами като се прибраха, хазяйката ги посрещна с изкривено от гняв лице: – Ако не кажете на малкото куче да млъкне, събирайте си багажа и дим да ви няма! Сцената с нещастен край се повтаряше всеки ден. Работа нямаше, а малкият Петко беше превърнал живота на старата лелка в ад. След като изтече една седмица, хазяйката каза на бедняците да се махат, защото не може повече да търпи детския плач. Трябваше да се предприемат мерки. Тогава на Седо за пръв път му хрумна нещо. Едно време можеше да измисли лек за всяка болежка, затваряше рани, а цяровете му спираха всяко главоболие. Заши устата му, когато навърши пет години. Остави само един процеп, за да може детето да диша и преглъща. Петко спря да плаче. Болката не му позволяваше. Съседите не забелязаха промяната. Те бяха толкова бедни, че не виждаха нищо друго освен дупките в собствените си джобове. Докато родителите търсеха работа, Петко четеше, четеше всичко, четеше по няколко пъти. Общуваше с родителите си, като им оставяше бележки. Скоро Лиляна намери почасова работа в едно шивашко ателие, а Седо стана чистач в голям офис на Цариградско шосе. Когато навърши седем, Лиляна и Седо пратиха Петко на училище. Подигравките не спираха, Петко не можеше да отговори и само вечно влажните му очи издаваха как се чувства. Всеки ден след училище започна да скита. Взимаше зеления маркер, който му бяха подарили на първия учебен ден, и със злоба изписваше чувствата си по стените на жилищни сгради, хотели, офиси и ресторанти. Не спираше да пише, а това, което пишеше, докосваше не само стените, но и душите на тези, които виждаха зелените му викове. Беше само на седем, когато започнаха да го издирват. Първо по петите му тръгна г-н Петров, после още стотици като него. Всички искаха да намерят талантливия писач и да му дадат да разбере. В една дъждовна майска утрин, след като уморената учителка по биология го нахока, че само заради неговата неспособност да говори целият клас го да чака да си допише въпроса, той отново взе маркера си и избяга от час. Препускаше из задръстената столица, колкото му държаха краката. Когато се умореше, спираше, оставяше част от разбитото си детско сърце на стената и продължаваше да бяга. В този ден го хванаха. Г-н Петров насочи студеното тяло на микрофона и възбудено рече: – Здравейте, аз съм от вестник “Почивка” и искам да ви попитам, вие ли сте наистина този, който седмици наред пише тези възхитителни слова по стените!…. О, Боже, ама вие сте ням! От това ще стане сензация! И сензацията стана. Скоро всички изгнили медии започнаха да пишат за “нямото момче със зеления маркер”. Не спираха да го канят на интервюта и търпеливо чакаха той да им напише отговора си. Никой не се запита защо не може да говори и как така от време на време измежду тънкото процепче на детските му устни се чуваше слаб звук. Лиляна и Седо се прославиха. Те бяха нещастните родители на гения. Чувстваха се успели. Да, бяха успели да подчинят София, тя лежеше в краката им, а те й се смееха и замеряха гордостта й с нещастното си малко дете! Скоро поканиха Петко да участва в едно немско риалити шоу. Условието беше ясно: “Petko soll sprechen!” (Петко трябва да говори). Немската телевизия се беше нагледала на бели мечки, деца гении и пеещи старици. Сега искаха да покажат бедното източноевропейско дете, което има талант и на което медията е готова да помогне, за да може да развие дарбата си изцяло. Седо и Лиляна малко се притесниха от предложението. Но след като хвърлиха поглед на сумата, която телевизията обещаваше, а тя беше по-висока от бялата къща на дядо Петко, се съгласиха, без много да му мислят. От телевизията щяха да поемат лечението и после щяха да настанят семейството в удобна къща и да им плащат щедро, докато трае предаването. Така и стана. Операцията мина повече от успешно. Немските доктори малко се учудиха от естеството на проблема, но не задаваха много въпроси и си свършиха работата отлично. Петко проговори. В предаването го харесаха много и след края му една богата бездетна немска леличка предложи на семейството да се настанят при нея. Ще стопанисват къщата, а тя обещава да се грижи за Петко като за свое дете. Съгласиха се и заживяха щастливо и доволно. Изучиха немския и се опитаха да се нагодят към нравите. Злобата на Лиляна изчезна, тя стана най-добрата готвачка на вурст в околията и често къщата на бездетната леличка се пълнеше с почитатели на традиционната немска гозба. Седо пък пое управлението на огромната градина пред къщата. Запознаха се и с други българи, но дори и с тях предпочитаха да си говорят на немски. Така, от уважение към стопанката. Петко загуби таланта си. Или просто никога не го потърси отново. Стана един щастлив хлапак, а когато навърши двайсет и четири, се ожени за най-хубавата фройлайн в селото. Българското знаме, което бяха взели, за да покажат в телевизионното предаване, скриха в един скрин в спалнята. Само Седо се сещаше за него. На всеки втори юни го изваждаше и нежно го целуваше. Той никога не си го признаваше, но Ботев беше и неговият любим автор.